Животът е свят, към който, тласнат от стремежа, човек е повлечен, за да опознае, но никога и за да разбере напълно. Веднъж влязъл в кръговрата му, той те поставя пред редуващите се възходи и падения и те тегли към себе си, към всичко онова, което не можеш да заобиколиш, към теб самия... Едва когато се изправиш лице в лице с действителността, разбираш колко трудно е да се впишеш в нея и как неизбежно е да се предпазиш от онези грешки, които всеки се стреми да избегне. И въпреки това, човешко е да се греши и благороден е онзи, който намира смисъла във всяка грешка и е способен да се постави над средството за да оцени целта. Един слаб характер не би могъл да намери сили да оправдае нечия и дори собствена грешка.

Защо да не грешим? Та нали точно от собствените си несполуки се учим и израстваме силни и борбени личности. Всеки би трябвало да живее с ясното самосъзнание, че рано или късно ще попадне в трудна ситуация, една непозната материя, от която е трудно да излезе без да сбърка. Тогава идва самоанализът и самооценката. Защо си постъпил така? Нямало ли е друг изход? Човек винаги се сеща за идеалния отговор на даден въпрос или задача, но чак след като е имал време за да я осмисли. В една ситуация, в която е необходимо да се реаргира почти мигновено, всеки е уязвим. Трудно е на човек да открие къде се корени грешката му и най-вече да се изправи срещу нея, за да си докаже, че няма непоправими неща. Признанието говори много. Макар то да не носи опрощение, то е успокоение на съвестта и изпъкване на силата на духа, защото онзи, който е способен да признае собствените си грешки, може да прости нечии други. Адски трудно е да погледнеш отстрани нещо, от което си част ти самия, а именно този е най-трезвия и истински поглед върху нещата - такива, каквито са. Трудно е, защото не се знае какво може да откриеш там, в дълбините на вечното търсене и познание, а естествена човешка черта на характера е страхът от непознатото. Трудно е още, защото човек се рови до най-скритите кътчета от собственото си Аз, за да си даде сметка, че не прави грешка като опрощава друга. Нима има по-голямо щастие от това да простиш и да видиш, че делото ти е сторено за добро? Силен е онзи, който се бори за правда и не оставя невинните онеправдани, онзи, който въпреки ударите, които му поднася животът, намира време и смисъл да се занимае и с чуждите проблеми, защото изпитва потребност да помага и разбира. За някои това е светлината, даваща смисъла на съществуването, но не всеки би искал да бъде осветен. Точно затова, както е човешко да се греши, така божествено е да се прощава. Има хора, които не изпитват нужда да се замислят над нещата и да потърсят неподозираща за тях самите истина. По-скоро те се страхуват да го направят, за да не се разочароват или да се почувстват по някакъв начин застрашени. Човек е слаб, когато отказва да приеме, че някой се е поучил от грeшката си и че той трябва да даде залужената прошка, слаб е, когато откаже да приеме, че той не е успял да постигне неща, които другите са успели и той е бил свидетел. Човек никога не би простил на другия при положение, че никога не е намерил сили да прости на себе си и сам не си каже, че заслужава нови възможности за себедоказване и реализация. Слабият се хлъзга по повърхността на събитията, той не прощава, защото в душата му няма сила, която да го изведе от закотвения и ограничен, но иначе задоволителен по своему живот, който води. Но дали наистина слабият никога не прощава? Може би. До момента, в който нещо или някого ще разчупи повърхността, под която се крият нови ценности, събития и закони